Между евангелския сюжет за възкръсналия Лазар от Витания и езическите практити за плодородие.
Лазаровден е празник, който се чества в седмицата преди Великден. В съботата преди Цветница (Връбница). Празникът бива наричан Лазарица, Лазарница, Лазар, Лазаре, Лазарова събота. В Добруджа, по Северното черноморие е възможно да се срещне наименованието Цигански Лазар, а гагаузите го наричат Ай Лазар. Църквата свързва този ден с възкресението на Лазар от Витания (град близо до Йерусалим).
Според писанията, веднъж, когато Лазар тежко заболял, Иисус Христос бил в Галилея. Разбрал той за болестта на своя близък Лазар и тръгнал към него. На вратата на къщата го чакала сестрата на Лазар, която плачела и окайвала брат си, който вече бил починал. Иисус отишъл с множество хора близо до пещерата, където било положено тялото на покойника и извикал Лазар от гроба с думите „Лазаре, излез вън!“ (от гроба б.а.) или „Лазаре стани от гроба!“ Тогава Лазар възкръснал и излязъл от гроба.
В българската традиционна култура, Лазаровден се приема за прелом между зимата и лятото. Отминали са вече зимните виелици и снегове. Баба Марта се е налудувала и примирала с това, че братята й, уж й изпили всичкото вино. Природата се готви за възкресение. Слага се начало на нов стопански цикъл. Стопаните подготвят инвентара си. Това е първата веселба след Заговезни. От Заговезни до Лазаровден не се пее и играе. Според народните представи щом Свети Лазар е възкръснал може да се организират веселия. В основата на празника е залегнала идея за осигуряване на плодородие през новия стопански цикъл. Мотивът за плодородието и берекета е заложен и в част от лазарските песни.
Известния български етнограф Димитър Маринов, интересно описва символиката на този празник в края на XIXв. Позовавайки се на свои респондети, той говори за Лазар като за заповедник на горите и шумаците. Лазар изчиствал горите за да може хората да правят на тези територии обработваеми ниви.
Обичаят „Лазарки“ е разпространен в цяла България. Етнографите го регистрират в Западна България, в Източна и Южна. Среща се в Родопите. В старо време следи от този обичай са открити в Прилеп, Битоля, Охрид, Кичево, Скопско Солунско, т.е. по цялата етническа територия на българите.
Данните за обичая, които достигат до наши дни, дават основание да се каже категорично, че отбелязването му е било масово. Още повече, че в българското народно творчество е останала поговорка, която се предава под различни форми, но с един и същ смисъл. „Мома, която не е била Лазарка, не може да се омъжи“ (или не е мома б.а.). Лазаруването се е приемало и като своеобразна граница. Когато момата я премине, то тя вече има право да момува. Сестрата, която се е омъжила през зимата, освобождава своето социално място за следващата, по-малка сестра. Народа казва, че след като стане лазарка, момата може да „либи любовник“, да се кичи с китки на главата, да се облича с везана риза, да носи украшения. Но главното условие за да стане мома е първо да бъде лазарка. По неписано правило момите, които веднъж са лазарували и не са се омъжили след това не бива да повтарят участието си в обичая. Народа казва, че след лазаруването момата е „свършена“. Тя не може втори път да бъде лазарка, а трябва да се омъжи.
Разбира се, подготовката на момите за лазаруване е започвала от рано. Две-три седмици, а и повече преди празника момите които ще лазаруват през тази година започват да се събират в удобна за целта къща. Разучават характерни песни. Обикновено се събират от осем до дванадесет момичета на чети и се делят на чифтове. На всеки два чифта певици се пада по един чифт момичета, които ще играят. Всяка чета трябва да има по две моми, които ще носят кошници за събиране на яйца, с каквито обикновено даряват лазарките. Стопаните им раздават от погача с мед и плодове, за да има берекет.
Лазарките вървят, като правят стъпки напред и назад в определен такт и пеят. Те са очаквани с нетърпение във всеки дом. Подобно на коледарите, лазарките биват приети като благославящи къщата, семейството и домашните животни. В песните им, най-често срещани сюжети, както вече бе споменато са здраве, любов и женитба. В отделни райони на страната, по-специално в Добруджа, при гагаузите на Лазаровден може да се наблюдава символично къпане на младоженци (тези, които са се задомили в предходната година) в течаща вода. В този ритуал главно действащо лице е кумата, която ги благославя.
За всеки член от семейството лазарките пеят специална обредна песен. Щом обиколят всички къщи в селището, те се събират на мегдана и играят кръшно хоро -„боенек“.
Тук представям част от репертоара от песни, характерни за този празник:
Когато лазарките се съберат, преди да тръгнат из селото изпяват задължително следната песен:
Елен, делен, девойко, Лазаре,
Елен плава през море,
с позлатени рогове,
на рогове му постелка,
на постека Лазар,
чисто сукно кроеше.
– Приди, Видо, пристъпи, Лазаре,
pеми златна ябълка,
mриде Вида, пристъпи,
не даде й ябълка,
но я хвана за ръка …
(СБНУ, т. V, 18)
След изпяването на тази песен Лазарките тръгват. Според етнографа Димитър Маринов, момите имат подготвени следните песни, като се съобразяват съгласно къщите, които посещават.
Песента, с която тръгват е „Лазар се вози на златни колица“…
Когато влязат в определена къща, лазарките пеят съобразно обстановката и домакинството там. Гледат какъв е домакинът – богат, орач, поп, или др.
Ще отбележим някои от песните, които са се изпълнявали:
„Шетала мома, шетала, Лазаре“.
„Брала мома росно цвете, Лазаре“.
„Заспало е детенце Лазаре“ и др.
Интересно е да се отбележи, че освен на хората, в репертоара от песни се срещат и такива за градината и трендафила.
В наши дни са останали само щрихи от автентичния обичай. Времето е изтрило детайлите от обредната структура. Според респондети, които си спомнят Лазаруването, за условна автентичност може да се говори до към средата на XXв. В много селища от страната се възражда интересът към българската традиционна култура. Под различни форми се организират възстановки на обичая. Дори така, битуването на един такъв обред в културния и обществен живот на българите допринася за запазване на идентичността ни като народ.
Автор: д-р Росен Гацин
Библиография
Етнография на България в три тома. София, т. 1-3, 1980,1983,1985
Стаменова, Ж. и колектив. Гагаузите в България. Записки от терена. С 2007
Вакарелски, Хр. Българските празнични обичаи, С 1943
Маринов, Д. Избрани произведения. С 1981
Грозева, В. Православни традиции и български стародавни вярвания. С 1997
Славейков, Р. Български народни обичаи и вярвания С 2006