Легендата за „Еньова буля“ е сред най-тъжните в българския фолклор.
Tя разказва, че преди много години в едно село се залюбили Еньо и Стана. Непрекъснато мислели един за друг. Но бащата на Стана бил намислил друго. Един ден той сгодил дъщеря си в друго село. Минало се време и уговорили сватбата. Дошли сватове и сватбари да вземат булката. Нямало как, тръгнала девойката. Когато стигнала големия мост над Тунджа, тя смъкнала булото и се хвърлила в реката.
Като разбрал за случилото се, любимият й Еньо се поболял от мъка. Залежал се и цели 9 години плакал и не ставал от леглото. Постелите изгнили под него. А през цялото това време капка дъжд не паднала от небето. Реката пресъхнала. Добитъкът и хората започнали да измират. Земята се напукала и всичко изсъхнало. На десетата година сестрата на Еньо взела от тъкачния стан кросното, поставила на кръст точилката и с детски повой ги обвила. Облякла го с женски дрехи и го пребулила с бяло. Отишла при Еньо с куклата и му рекла:
„Стани, Еньо, стани, братко! Стани да видиш твоята Стана е дошла булка да ти стане“. Отворил широко очи Еньо, усмивка грейнала на лицето му, протегнал ръце, надигнал се леко и издъхнал.
Изведнъж задухали силни ветрове. От небето се изсипали проливни дъждове. Тревите и нивята се раззеленили. Заблеяли стада по полята. Момите запели любовни песни. Оттогава е останал обичаят на Еньовден да се прави Еньова буля.